НА МОДА СА СИЛНИТЕ ЖЕНИ!

Изкуството да си жена. Моята история

Родих се от красивата илюзия Любов. Тук съм заради вярата на моите родители, че от нея ще заченат чуден венец. Той ще се разлиства под слънцето, увенчал планината на техния живот, която вярваха, че ще изкачат заедно. Фантазията на влюбените за малката щастлива фея, която ще се носи под безоблачно небе и бели пеперуди ще танцуват след дългите й къдрици. Прелестни елфи ще бдят над съня й.

Не стана каквото мислеха. Романтичните ми родители не изкачиха планината заедно. Спря ги в подножието сивата странница Смърт. Грабна майка ми – чародейката, както си редеше прекрасната приказка. Преобърна света и изтри цветовете му, прогони и елфите.

Малката бъдеща принцеса се хвърли в дълбоките води на самотата и в покруса започна да се учи да мисли. Разбра, че никой не чисти тръните, които препречваха пътя й, че вместо с горски мъх, той е покрит с безброй остри камъчета. Гъста мъгла скриваше просторите наоколо и се стелеше незнайно докъде. Принцесата много се огорчи, но имаше утеха – малко братче, което обичаше. Люлееше го, даваше му десерта с лъжичка, носеше го в пазарската чанта тайно от баба си – стара облечена в черно неверница. Погледна се в огледалото и видя, че някой удобно беше отрязал къдриците й. Друг пък беше отнел малкото й братче в името на доброто бъдеще и на здравия разум. Отсреща унило я гледаше рошаво момиченце с усукани чорапи и изпочупени нокти. Тежко потъна в мрака на мъката, но се оказа, че там няма дъно, нито изход и не се случва нищо. Изплува на светло, зачеркна бъдещето си на принцеса и се зае да прави нещо, за да отговори на очакванията, които големите хора имаха към нея. Да бъде много добра, защото никой не обича лошите момичета. Да стане красива, защото големите хора искаха да възкреси митичната си майка. Да се труди много, за да посрещне достойно бъдещето, което неизбежно щеше да настъпи един ден. Трябваше да се научи да ходи боса, за да стане силна и смела. Тайно повика елфите за кураж, останалото заключи зад гърба си.

Стъпка по стъпка измина пътя до деня, в който мъглата се разсея. Малката бивша принцеса погледна в огледалото и видя в него едно голямо момиче. Позна го – това бях Аз.

Осъзнах, че съм „тук и сега”, и открих, че бъдещето никога няма да дойде с фанфари и да въдвори новата ера. Захванах се да живея в сегашното време, макар че все още не можех да ходя боса. Нищо, казах си, Любовта ще ми помага, защото тя може всичко, дава всичко, издига човеците в един всеобщ прогрес към светлината. И се заредиха любовите – чисти, всеотдайни и завинаги. Истински в началото, менте – в края си. Като искрящото шампанско, за което напомняше счупената чаша. Като свободата чак до оградата, като волните полети до удара в тавана. И всичко беше каквото е, откакто свят светува под небето. А аз трябваше да ходя боса по острите камъчета и да водя за ръка малкия Ангел, когото бяхме създали тримата – Аз, Мъжът и Любовта. Налагаше се да го преведа сама през гората, защото другите бяха изчезнали някъде. Нищо, казах си, важното е да не се изгубя, пък и мъглата се спускаше от време на време и скриваше света и надеждата.

Не стана каквото мислех. Тъкмо излизах от гората, когато видях, че и Ангелът беше изчезнал. Вместо него на пътя стоеше своенравен непознат с 20 лета зад гърба си. От огледалото ме гледаше едно старо и унило момиче, сърцето и ръцете му бяха запълнени със самота. Отляво надничаше сянката на отчаянието. И точно тогава се завърна братчето – голям и весел мъж и донесе радостни мисли. Завърна се и сивата странница Смърт и отнесе Човека, който ме обичаше – баща ми. Отнесе радостта, но остави много въпроси и пареща болка. Стиснах зъби и отново забутах ъгловатия камък на живота си. Без илюзии.

И тогава срещнах един стар, изморен бивш Рицар. Горчилка бележеше усмивката му, бръчки от отминал гняв премрежваха лицето. Беше му останала само каруцата. Изтупа праха си и кротко каза: „Стани ми другарче и ще те заведа под звездите.” Протегна към мен широката си очукана длан, а в нея блестеше последният му диамант. Вгледах се в кафените му очи и челото му се разведри, а мракът наоколо се отдръпна. Беше истински. Наследник. Плюх си три пъти в пазвата и сложих ръката си в неговата. Беше топла. И тръгнахме двамата, като се водехме от звездите. Елфите шумоляха тихо край ушите ми с крилете си на водни кончета. Преобърнах отново острия камък на живота си и заедно го забутахме. За да не засяда, е нужна Сила – мека и тиха като водата. Сълзите не броя и не укорявам никого. Сълзите захранват Силата, както дъждът – реката. А когато облаци покрият небето, запалвам всички лампи, за да ни светят.

И до днес не мога да стъпвам боса. Уча се, стъпка по стъпка.