Сценаристът Майкъл Грийн за "Призраци във Венеция"

Сценаристът Майкъл Грийн за "Призраци във Венеция"

13.09.2023

Признавам си, извърших престъпление.

Може би това убийство е оправдано. Но е факт, че на пода има тяло. И това тяло много прилича на книгата, която държите.

Имах мотив. Имах възможност. Дори имах разрешение. Което не прави провинението по-леко и не значи, че заслужавам помилване. Милиони ревностни фенове на Агата Кристи ще поискат да ме видят на бесилото – и са в правото си. Защото за да напиша своя сценарий и за собствена изгода, охотно и целенасочено промених сюжета на техен любим роман от Кристи.

Нека обясня.

Една от многото привилегии, произтичащи от това да си сценарист, нает да адаптира за големия екран легендарните романи на Агата Кристи с Еркюл Поаро, е, че ако попиташ любезно, ще ти изпратят всички книги. А аз помолих любезно.

Книгите пристигнаха от издателството в голям кашон и сега на етажерката в офиса ми стои дълга, красива редица от около три дузини издания на романи и разкази. Цялата колекция с Поаро. Когато се затруднявам с работата по сценария, най-често с решението кои реплики да изрежа, ми носи голям комфорт да се взирам в книгите на рафта.

В един такъв момент се случи нещо любопитно. „Празникът на Вси светии“ започна да се взира в мен.

Нещо в него ме привличаше, може би този намигащ апостроф.  

Взех романа, прочетох го и му се насладих, но още докато страниците летяха една след друга, усещах, че е неподходящ кандидат за филмиране така, както е написан. Това в никакъв случай не е преценка за качеството му. Гениалните книги често са трудни за адаптиране. Изискванията за един филм – дължина, структура, динамика – просто са различни и не е възможно да се придържаш стриктно към романа.

И все пак, „Празникът на Вси светии“ остана в съзнанието ми и не ми даваше мира. 

Това се случи есента на 2019-та година, малко преди да замина за Лондон, където се снимаше „Смърт край Нил“, вторият филм по романите на Кристи, по който имах щастието да работя заедно с „Туентиът Сенчъри Студиос“ и Кенет Брана, който едновременно режисира филма и надява мустака на великия белгийски детектив Еркюл Поаро. И „Смърт край Нил“, и нашата версия на „Убийство в Ориент експрес“ (2017), умишлено се придържаха към отличните романи на Агата Кристи. При тях чувствах, че главната ми роля е да изготвя сценариите така, че да разгърна максимално образите и сцените. Що се отнася до сюжета, правилото „Никога не се опитвай да надскочиш Агата Кристи“ звучеше добре. Никой не го оспорваше.

Но няколко седмици по-късно, докато крачех по палубата на „Карнак“ по време на снимките на „Смърт край Нил“, си фантазирах за следващия филм от серията, ако имах късмет да направя трети такъв, и се зачудих с кой роман за Поаро бих желал да се захвана... Отново усетих как „Празникът на Вси светии“ се взира в мен. Замислих се как един филм, развиващ се в рамките на една страховита нощ на Хелоуин, ще изправи Поаро пред нови демони... може би дори призраци.

Всичко, което трябваше да направя, бе да планирам убийство.

В „Празникът на Вси светии“ празненството завършва ужасно. Едва ли ще ви изненадам, ако кажа, че някой умира. Признавам, че откраднах това гениално начало – убийство на парти за Хелоуин, но махнах всичко друго.

Резултатът от моите престъпления е третият ни филм, „Призраци във Венеция“. Използвали сме същите герои, места, сцени, но в ръцете на Кенет Брана като режисьор и чрез неговото изпълнение и това на актьорския му състав, сценарият еволюира в нещо зашеметяващо, странно и опустошително. Нещо ново.

Разбира се, филмът не отнема нищо от „Празникът на Вси светии“. Романът е вечен и може само да се чете с наслада.

Според нейните записки, Кристи е започнала да го пише на 1 януари 1969 г. Не е изгубила нито ден след задължителната почивка по празниците. Не отдаваме значимото на работната етика на Кристи. На 78 години, след близо шест десетилетия като романист, тя е „забавила темпото“ до една книга годишно и от време на време някое стихотворение, пиеса или разказ за приятна изненада на читателите. Сравнете това с периода ѝ на трескава работа през 1934 г., когато е написала „Убийство в Ориент експрес“, „Загадката на Листърдейл“, „Защо не повикаха Евънс?“, „Случаите на Паркър Пайн“ и, под псевдонима Мери Уестмакот, „Недовършен портрет“. Черновата на „Празникът на Вси светии“ е била завършена на седми юли. След шестмесечно усилие – първо с диктофон, после с молив върху черновите, напечатани от нейната машинопистка госпожа Джоли, Агата Кристи държала в ръцете си тази книга, също както я държите вие в момента. За много от нейните почитатели това е любима книга, ако не и най-любимата. И има защо.

Като за начало, тя те шокира. Изборът на жертва те смразява, а последвалите усложнения, докато Поаро разследва, съвсем те вледеняват. Усеща се и безпокойството поради скорошните бурни промени във Великобритания в края на 60-те (докато Поаро пакостливо се е изхитрил да си остане на същата възраст). Героите с притеснение и примирение се сблъскват със съвременните либерални възгледи за правоприлагането и секса. Не, нещата не са каквито бяха.

Това, което си остава същото: Поаро трябва бързо да се насочи към малко, заспало градче, в случая Удли Комън, за да разреши убийство. (Когато останат сами за пет минути в малко, тихо градче, повечето хора се оказват убити. Ако някога се озовете в детективски роман, ситуиран в подобно градче, незабавно хванете автобус до голям, пълен с пороци град, където сте в безопасност.)

На помощ идват герои, които ще зарадват читателите. Завръщат се два познати персонажа: началник Спенс от „Смъртта на госпожа Макгинти“, стар познат, който те предизвиква да го подцениш, понеже е възрастен пенсионер, и Ариадни Оливър, енергична авторка и стара приятелка на читателя и на Поаро, която има личния му номер и веднага може да му се обади, ако попадне на труп. Следват много разпити, ябълки, стари неразрешени случаи, поправени завещания, градини, изнудване, чай и наденички. Тоест всичко хубаво.

И все пак, няма да видите някои от тези неща в нашия филм. 

Може би ще ни простите.

Истинските фенове на Агата Кристи едва ли ще са снизходителни и затова ги обичам. Феновете ѝ я обичат наистина много. Посветили са ѝ голяма част от времето си. Не само, че препрочитат книгите ѝ, ами четат същите издания в един и същ стол, сръбвайки чай от една и съща нащърбена чаша. Романите им носят един определен уют, така че всяко отклонение от това преживяване се усеща като пясък между чаршафите.

Ясно е защо. Когато четеш една книга, си я представяш в главата си. Виждаш как косата на героя се вее по определен начин. Шалът му е в носталгичния нюанс на синьото от собствените ти стари завеси в спалнята. Неосъзнато поставяш камерата в точно определен ъгъл от стаята, на нивото на очите. В известен смисъл, ти вече си видял филмовата версия на романа още докато го четеш, така че когато седнеш да гледаш филм, направен по книга, която си чел, филм със своите си прически, цвят на шала и ъгъл на камерата, няма как да не си враждебно настроен и подсъзнателно да сравняваш твоята, първа версия с тази.

В най-добрия случай, двете бързо се помиряват. Но когато обичаш един роман, когато почиташ и държиш толкова много на автора му, е трудно да нямаш фаворити. Боли да го пуснеш да си отиде.

Всичко, което мога да кажа в своя защита, е, че разбирам. Наистина. Дължа на Агата Кристи повече от повечето други хора. И аз обичам тази книга. Зачитам се в някоя страница, потъвам в историята и се чудя дали изобщо заслужавам милост.

Ще трябва да я прочетете и да видите.