Този сайт използва "бисквитки" (cookies) за своята ефективност. Продължавайки напред, Вие сe съгласявате с нашата Политика за защита на личните данни

Ера в социалните мрежи Facebook Twitter Google Plus Instagram Goodreads

Българските освобождения. Изгубените поуки: Носталгията

  /     /   Българските освобождения. Изгубените поуки: Носталгията
Българските освобождения. Изгубените поуки: Носталгията

Българските освобождения. Изгубените поуки: Носталгията

10.11.2019

Румен Данов е икономист, журналист и политик. Депутат от СДС във ВНС. Зам.-председател на първата Комисия за досиетата. Съветник по националната сигурност на президента Желю Желев. Един от "бащите" на демокрацията, активен участник в събитията преди и след 1989-а. 

В деня на 30-годишнината от събитията на 10 ноември 1989 г. в България публикуваме откъс от забележителната книга на Румен Данов - "Българските освобождения. Изгубените поуки" (вж. книгата тук). 

Носталгията

На 15 февруари 1985 г. съдия Димитър Попов от Софийския градски съд произнася смъртна присъда без право на обжалване за Тодор Дечев. Според заключението на съда същият вандалствал в пияно състояние в софийските гробища и изпотрошил надгробната плоча на Людмила Живкова. Присъдата е изпълнена незабавно.

Само след 5 години същият този съдия ще оглави първото коалиционно правителство на България. Но не заради това разказвам накратко тази история. Нещо друго, твърде важно и сериозно произтича от жестоката развръзка на този процес. 

Режимът вгорчава живота на семейство Дечеви заради бягството на дядото на Тодор от комунистическа България в Бразилия. Вярно е, вандалската постъпка на младия човек, изпаднал в безпаметна ярост под въздействието на алкохол, е тежко обществено нарушение. То безспорно заслужава подобаващо наказание. Ако например подпийналият младеж беше разбил с кирка всеки друг надгробен паметник, само не този на дъщерята на Първия, наказанието щеше да бъде всякакво друго, но не и смъртна присъда. Съдията Попов обаче е категоричен. Дори и в царството на сенките и мъртвите комунарският лозунг „Братство, равенство и свобода” ще бъде безмилостно потъпкан. Това не може да се случи в никой съвременен съд! 

В дневника на Тодор Държавна сигурност открива следните редове: Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл... Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени "комунисти", с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт...

Това провинение е дори по-тежко от стореното на гробищата. То решава съдбата на младия човек. 

Ще минат години. Тук-там, покрай бурните събития на деня се прокрадват бегли редове по медиите, които напомнят за случая. Обикновено във връзка с участието на съдия Д. Попов и произнесената от него присъда. Гони се жълтата сензация около бореца срещу спекулата, станал прочут с известната фраза „За бога, братя, не купувайте”. Същият той е министър-председателят, който само 10 часа преди да произнесе знаменитата си реплика, е потвърдил и подписал постановлението на Министерския съвет за либерализация на цените след 45-годишно планово ценообразуване. 

Случаят със смъртната присъда за Тодор Дечев (както и смъртните присъди за едни други две момчета, опитали да оберат 100 лв. от хасковска банка с тапешник през 70-те години) ще бъде затиснат под пресата на политическите сензации еднодневки...  И никой нямаше да си спомня за него, ако през 2010 г. майката на разстреляното момче, Живка Дечева, не беше проплакала в столичен седмичник: Хората трябва със сълзи на очи да викат да се върне БКП. Имаше работа, имаше сигурност. И това го казвам аз, а по това време убиха детето ми. Не съм си и представяла, че ще искам да се върне комунизмът.

Този майчин вопъл е по шекспировски драматичен и плашещ... Той подсказва за зараждаща се нова, непозната социална симптоматика, която все още свенливо се крие и се преглъща като срамна обществена болест.