Този сайт използва "бисквитки" (cookies) за своята ефективност. Продължавайки напред, Вие сe съгласявате с нашата Политика за защита на личните данни

Ера в социалните мрежи Facebook Twitter Google Plus Instagram Goodreads

Българските освобождения. Изгубените поуки: Турчинът Рамадан Доганов

  /     /   Българските освобождения. Изгубените поуки: Турчинът Рамадан Доганов
Българските освобождения. Изгубените поуки: Турчинът Рамадан Доганов

Българските освобождения. Изгубените поуки: Турчинът Рамадан Доганов

08.11.2019

Румен Данов е икономист, журналист и политик. Депутат от СДС във ВНС. Зам.-председател на първата Комисия за досиетата. Съветник по националната сигурност на президента Желю Желев. Един от "бащите" на демокрацията, активен участник в събитията преди и след 1989-а. 

В навечерието на 30-годишнината от събитията на 10 ноември 1989 г. в България публикуваме откъс от книгата на Румен Данов - "Българските освобождения. Изгубените поуки" (вж. книгата тук). 

Турчинът Рамадан Доганов

„Виж сега, и марсианец да си, пак ще гласуваме за теб. Ти само ми кажи истината!” Така ми говори Иван Редански, стар николапетковист, лагерист. Датата е 15 юни 1990 г. Средата на седмицата е преди решителния втори тур от мажоритарните изборите за ВНС. До него сме достигнали двама – аз и кандидатът на БСП. Водя в резултата.

Рано сутринта в четвъртък  току-що съм пристигнал в предизборния щаб на СДС – 199 избирателен район, София, някъде в покрайнините на квартал „Сухата река”. Още с влизането усещам, че се е случило нещо. Друг път кипи творческа суматоха. Битката, макар и парламентарна, качва адреналина на повечето доброволци. А и появата ми обикновено предизвиква раздвижване – засипват ме с въпроси, валят предложения, изчезнал застъпник в еди-коя си секция, в колата няма бензин, другаде не стигат плакати...  Днес не е така. Тишина. Старателно избягват да ме гледат в очите.  

Хората от малката група най-близки помощници само допреди няколко седмици са почти непознати за мен. Макар да съм работил доста години на терен (като журналист в местния вестник съм обиколил целия безумно запрашен от отровни пушеци район), предизборният ми щаб е съставен почти изцяло от доброволци. Еми и съпругът й са от Враждебна. Хидроинженерът Весела Стоянова живее в квартал „Христо Ботев”. Бай Иван Редански е от Ломско, но доброволно обикаля района и издирва стари земеделски деятели.  От централата на СДС   желание   да ми помагат са изразили няколко приятели от „Екогласност” и журналисти от „Демокрация”. 

Колегата от сп. „Отечество” Николай Генов дарява два омалели му костюма.  Костюмите, разбирай сако и панталон с вратовръзка, са твърде несвойствени  за нас одеяния. Те са част от задължителните  „оперения” на социалистическия бюрократ. Подхождат на партиен работник, на служител от ДС. 

Налага се да приемем, че изборите са вид публичен търг, на който трябва да се продадеш максимално добре. Това особено важи за мажоритарни кандидати, какъвто съм аз. Не е лесно да го проумеем. Апостолското озарение и небесната вяра в правотата на смисъла, който разпръскваме (така ни се струваше) не могат да имат нищо общо с пазара и състезанието. Затова приказката за магарето, което може да ти спечели изборите през 1990 г., съвсем не е комунистическа провокация. Включително и в моя случай. Едно добре изглеждащо магаре в костюм – това съм аз тогава. 

Прави каквото искаш, но трябва да вдъхнеш доверие в максимален брой избиратели! Май с това изречение се изчерпва целият „инструктаж” от предизборния щаб по въпроса как се правят избори. Премислям наум личните жертви, които мога да положа пред олтара на всенародното доверие. Ще вложа последната си заплата – едно. Ще се усмихвам и ще се ръкувам с хората – две. Ще изоставя за известно време джинсите и пуловера. Мога да облека за малко някой от омалелите костюми на Ники Генов.  Да се обръсна? Не, това не мога... Добре де, взимам ножицата и чувствително намалявам окосмението по лицето си. 

От централата на СДС всеки кандидат за мажоритарен депутат (според моето изрично желание аз бях само такъв) беше получил по 500 лв. за цялата кампания. Ако прибавим цената на плакатите, плюс наема за мизерната аудиоапартура (такъв, разбира се, никой не плащаше тогава) и 200-300 лева лични пари – равносметката е, че в кампанията на първите избори лично аз съм изхарчил не повече от 1500 лева! Двайсет години по-късно Драгомир Драганов, кандидат от БСП, признава чистосърдечно, че партията е утвърдила 40 000 лв. само за неговата кампания.(14) Самият Драганов намеква, че май далеч не всички пари са отишли по предназначение.  Това за информация на любителите на статистиката.

Бавно и мъчително, появяват се убедени демократи и антикомунисти (или поне твърдят, че са такива!). Не са много. Отчайващо малко са! След много години покойният кмет на Елин Пелин инж. Янко Янков ми довери, че веднага след 10 ноември местните лидери на БКП в Кремиковски район  специално са инструктирали определени  лица. На него самия са му разпореждали – ти от утре отиваш и се представяш пред седесарите, ще се пишеш най-големия антикомунист, но да си нашият човек при тях... Той отказал – остана си докрай симпатизант на лявата социалдемокрация. Но колко ли други не са постъпили по този достоен начин!     

Съвсем скоро става ясно, че само с активисти избори не се печелят. Ще трябва да убеждаваме хората от врата на врата, че като сме с бради, не колим малки деца и няма да изпием пенсиите на родителите си. 

В малките селца около София правим предизборен митинг. Насред селското площадче – келяв високоговорител. Една леля вее синьо знаме. Разлепените  плакати с моя лик изчезват изподрани още преди да сме напуснали границите на селото. Гражданите се крият в къщите си и тайно надничат през вратниците. Десетина човека са се осмелили да се изправят пред импровизираната сцена, още толкова любопитковци и дядковци седят на санитарно разстояние. Пушат кротко и като същински андрешковци ни кроят капата.   

Е,  оказа се, че капата вече ми е скроена от едни други андрейчовци!

Бай Иван ме е извел извън стаята и ми подава някакво листче.

- Виж какво са подхвърлили тази нощ в кутиите на хората.

Някаква четвъртинка от бял лист, индигово копие от  напечатано на пишеща машина изречение. Чета. Не гласувайте за турчина Рамадан Доганов, нарекъл се Румен Данов, а подкрепете нашия кандидат проф. Никола Андреев.

Естествено – ни подпис, ни палец.

- Глупости! - казвам, но вътрешно не съм на себе си и сигурно пет пъти съм сменил цвета на лицето си. 

- Ето ти още „глупости”, в друг вариант.

Подава ми нова пачка листове, този път официални предизборни листовки на мажоритарния кандидат Никола Андреев. Върху всички с химикал, на ръка, написано:

„Избирай – на 17 юни!

Кой ще мисли доброто ни – дали ЗЕМЛЯКЪТ Никола Андреев, ИЛИ ТУРЧИНЪТ РАМАДАН ДОГАНОВ – НАРЕКЪЛ СЕ РУМЕН ДАНОВ

За секунди пресмятам, че сме в предпоследния ден на кампанията, утре е петък, събота е ден за размисъл – не са разрешени никакви агитационни мероприятия. Какво по-напред! Да тичаме да протестираме пред ЦИК, да тръгнем да обикаляме района и да крещим с пълен глас: „Не вярвайте на комунистите – те ви лъжат! Румен Данов не е турчин”? Обидно  е някак си. Тогава какво?   

- Може да са глупости, ама са залели целия район.

- Да бе! – не искам да повярвам.

Бай Иван Редански бърка в джоба си и ми подава топка смачкани  позиви. Различни по големина парчета хартия – от половин страница до широки три пръста ленти. Позивът е дело на няколко пишещи машини. Различни шрифтове. Някои копия са ярки, други – избледнели, според качеството и поредността на индигото. За разлика от днес тогава  копирните машини в София можеха да се преброят на пръсти и всички бяха под контрола на полицията. 

-   Тази нощ гадовете... Организация сериозна, ти казвам! Минали са    сутринта рано, така ми говорят мойте, и в пощенските кутии на хората са ги напускали. На колкото къщи са могли...

Мамка му!

Ударът е коварен, така както само те го умеят! Няма спор. Минал е първият тур на изборите. След неописуемата еуфория от грандиозния митинг на Орлов мост изтрезняването беше настъпило скоротечно. Тогава там, на моста и по булеварда, за пръв и последен път през главата ми прелетя изкусителна надеждица, че може би наистина ще спечелим изборите. За мен всичко дотогава говореше за обратното. Само онези, които не познаваха социалната действителност и не се интересуваха от психологическите нагласи на хората – само те искрено вярваха, че победата е на страната на „по-добрите”! В неделя обаче резултатът е точно такъв, какъвто те най-малко очакват. Вечерта по телевизията Йосиф Сърчаджиев реве като дете. В понеделник се провежда драматично заседание на НКС на СДС – ще признаваме ли изборите или не?

Единствено старите влъхви Дертлиев, Дренчев и Никодим Попов (лидерите на социалдемократите и николапетковистите) са настоявали изборите да бъдат отложени и проведени пò към есента. Не разбирам аргументите им тогава – да сме имали време да стегнем структурите си, а те да възстановят старите си организации. За такива като мене това няма особено значение. Нашите аргументи са други – никой няма сигурност какво може да се случи до есента. Бързаме. За повечето промяната изглежда нетрайна и подозрителна. Като нездравословно зимно затопляне...

Най-сетне бай Иван Редански изплюва камъчето:

- Виж сега, Руменчо, и марсианец да си, ние пак ще гласуваме за теб... Ама ти само на мене ми кажи – верно ли е това, дето го пишат тия?

Ето така стоят нещата, драги читателю, в държавата България през лето 1990-о! Разпознавам с кристална яснота перфектната схема, която са спретнали там някъде – в Районния комитет на БКП или в Районното управление на МВР. Или и на двете места. Само допреди няколко месеца този огромен апарат е държал под тотален контрол един тежък и важен район. Знаели са всичко за всички. Разбира се, че са знаели всичко и за моята скромна личност – тогава млад репортер в местния вестник. Десетки хиляди работници, придошли от всички краища на страната. Хиляди младежи, отбиващи военна служба в комбината. Малцинства в много от махалите на селата. Затвор за наказани с по-леки присъди. Уранова преработвателна линия в   „Редки метали” – Бухово. Огромен металургичен комплекс. Важна партийна структура, с тежък глас в столичната партийна организация заради представителството на огромна работническа армия.  

На всички плакати е изписано, че съм роден в Кърджали. През  1955 г. родителите ми заминават за малкия родопски градец, където току-що е започнало изграждането на завод за цветни метали. Като млад инженер, баща ми работи там почти петнайсет години, там се раждам и аз.  Пише още, че съм учил и завършил английската гимназия в Пловдив, че съм работил в Кремиковския вестник.  Макар и през последните години да съм бил на работа в сп. „Отечество”, продължавам да се интересувам от района и съм написал няколко остри материала по болните екологични теми.  Точно както си е.  Нищо от биографията ми не е изключително или особено интересно. С едно изключение – Кърджали! Ето я ключовата дума.  

За младите и за хората от бъдещето ще бъде наистина невъзможно да проумеят в какво точно се състои перфектната схема?  Какво му е толкова ключовото на Кърджали? Няма да могат да си представят и няма как да знаят, че тогава, в ония смутни времена през 1990 г., българските граждани от турски произход все още носеха български имена. В столицата всевластва традиционният предразсъдък, че всеки човек, родом или живеещ в райони като Кърджалийски, Хасковски или Лудогорието,  е турчин независимо от българското име, което е придобил отскоро. Още повече – в Кремиковци! По това време хиляди  български граждани, етнически турци, работят в „Кремиковци”. Навсякъде в публичната среда те са принудени да използват българските си имена. Със срам и през зъби, но ги използват. Разпознаваш ги по неизбежния акцент. Но не всички. Различаваш ги по непреодолимите антропологични разлики. Но  не всички... Пет години след началото на т.нар. възродителен процес преставаш да се замисляш кой е турчин, кой - арменец. Разправяха се всевъзможни митове. Как можело по сиво-зелените паспорти да разпознаеш турчина от българина. Едни твърдяха, че имало специални серии за тях. Номерата им завършвали на не знам си колко. Други – че на еди-коя си страница имало малки дупчици. Със сигурност, ако системата беше просъществувала още няколко години, в общественото съзнание щяха да уседнат представите за моноетническия характер на нацията, каквито всъщност бяха целите на това чудовищно социално инженерство.   

Ето как едно наглед банално обстоятелство в биографията ми е било зорко забелязано и отметнато като „перспективно” някъде в задимените с цигарен дим комунистическо-полицейски канцеларии. Около това обстоятелство ще се подготвя и развие версията за нечистия етнически произход на кандидата на опозицията, който отгоре на всичко и го крие от наивното софийско гражданство. Изчакали са да видят резултатите от първия кръг на мажоритарните избори и след като става ясно, че перспективата да загубят е съвсем реална, решават да пуснат в действие   брилянтната измислица за „турчина Рамадан Доганов, нарекъл се Румен Данов”. 

Нямаме голям избор за реакция. Реагираме според инструкциите. Незабавно пиша рапорт до Петко Симеонов, тогава шеф на предизборния щаб. Прилагам и образци от „позивите”. Петко внася протеста в ЦИК и това е една от първите контестации за нарушения на изборите по време на балотажа. Сигурно все още ще се открие някъде в архивите от 1990 г. Но това само по себе си нищо не решава. „Извоювам” от централата една светлосиня лада с монтиран високоговорител. Срам не срам, тръгваме да обикаляме района и с мизерните децибели върху покрива на ладата да убеждаваме хората да не вярват на лъжи: Данов не е турчинът Доганов! 

Тази история, случила се не много отдавна – само преди 25  години, не е прецедент в родната предизборна халтура. Всеизвестна е репликата на Велко Вълканов в предизборния диспут през 1991 г. Дотогава версията за турчина Желю е доволно популяризирана сред населението. Сещате се за схемата с районирането. Село Веселиново – Шуменско – Лудогорието... Турчин е! 

Ако обаче някой си мисли, че този клеветнически прийом е изобретение на комунистите, много се лъже! Още през 80-те години на ХІХ в. големият български публицист и политик Стоян Михайловски пише следното за друг голям българин, Петко Каравелов: Той дори не е българин. Той е каракачанин. Принадлежи на породата пастири, които разхождат стадата си по целия Балкански полуостров, от Дунав до Егея, и нито един етнограф не успя да открие произхода им.

Очевидно чистотата на етническия произход по нашите земи трябва да е била особено чувствителна материя, щом и Захарий Стоянов реагира по следния начин: Най-добро огледало на консерваторския морален кодекс може да послужи брошурата под название „Голата истина”, произведение на най-интелигентните консерватори под редакцията на Горбанова. Тоя херой на преврата описва в тая брошура познатия на мнозина по своя патриотизъм Стефан Стамболов, че е възпроизведен от манафска жилка.

Генерал Паренсов също нарича Стамболов „син на туркиня, полубългарин, полутурчин, недоучил семинарист от Одеската семинария”. А непримиримият Димитър Петков  пък ще сведе до знанието на широката българска общественост ето какво: ... Извадиха документи уж от Царската библиотека, с които доказваха (в „Исторически вестник”) че бащата на нашия княз бил берберин, а майка му циганка.

Става дума за първия български княз Александър І Батенберг. „Царската библиотека” е библиотеката на Негово Императорско Величество Александър ІІІ в Петербург.   

Мине се не мине век, век и нещо – и все същите банални номера! Не е ли обидно все пак – чак такава липса на фантазия!